Европа като етажна собственост

 

В предният си коментар зачекнах темата за това, защо са необходими общите усилия в правенето на обществени начинания и защо индивидуалният подход е неприложим. Ставаше въпрос за Гърция и опитите и да остане самостоятелна и финансово независима държава, бидейки от друга страна един от 12-те стари членове на Европейския съюз. Примерът беше следният  - ако една общност от хора, реши да направи някакво обществено начинание – строеж, то общността трябва да действа като един или по-скоро трябва да има един, който да взима решенията и да носи отговорностите.

Ето и примерът. Започваме да строим обществена сграда, която струва един милион. Нормалният начин е да се избири един, който да го построи за сметка и интерес на всички. Ако обаче, парите се разпределят поравно на всички, колкото и добри намерения да има обществото, то строежът няма да се случи. И пет пъти повече пари да се изсипят, пак няма да се случи. Е това именно е идеята на общността. Това именно е и проблемът на Гърция, това се случва в страната.

Едни огромни пари, години наред са раздавани почти по равно или по-скоро по „братски” уж с идеята че се прави за някакво общо благо, но всъщност с идеята да се саздаде един комфорт на моментните управляващи. Но те плащат комфорта си не с пари от джоба си, а с парите на тези, които ги подкрепят. Само че последните не то предполагат.

Когато преди 3 години правителството на Караманлис си отиде, на неговото място дойде това на Папандреу и тогава цъфнаха едни забравени дългове от 100 милиарда, които за три години станаха 500, а краят не му се вижда.

Сега цялото гръцко общество ще се наложи да плаща дългогодишният комфорт на собствените си управляващи. По скоро взаимният комфорт. Едно негласно споразумение между общество и управление, срещу което никой не се бунтуваше. Сега обаче това общество е настръхнало. Но всякакви стачки и бунтове за безмислени. Не можеш да хвърляш камъни по някой, който ти е дал пари, защото вече е решил да не го прави.

Преди няколко дни, гръцки младежи нападнаха немски туристи в Солун.  Като че ли Ханс от Дюселдорф е виновен че на Янис са му намалили заплатата. Преди две седмици пак, гръцки младежи нападнаха в немски ресторант бившият си премиер Папандреу. „Ядеш ни парите!” му крещяха.

От другата страна е същото. Немското общество е скандализирано от огромните харчове и изливане на пари в Гърция. На немските управляващи им е все по-трудно да обясняват на народа защо трябва да се дадат половин трилион (!) евро на Атина. И едните и другите са прави, и едните и другите не са виновни. Ситуацията заприличва на популярниат сериал „Етажна собственост”, където уж всички са заедно, но всеки е срещу всеки. Всеки си гледа собственият апартамент, несъзнавайки съществуването на общо дом. Като панелките в крайните квартали. Хем всички хвърлят боклук през прозореца, хем всички се възмущават и взаимно се обвиняват. Това е ефектът на размитата вина в общност без ясно изразени управление и лидери. Където уж всички са заедно, но всеки решава за себе си. Това е сега и ЕС. Една етажна собственост или по-скоро една комуна, където мъглявите формулировки за братство и единство заменят реалното управление и го отлагат във времето, ама докога? Една къща построена от карти, където дръпнеш ли едната и всичко се срутва.

Дали в Америка например, ако фалира щатът Ню Хемпшър, някой ще разбере или пък САЩ ще се разпазнат? Надали. Дали ако в България да речем, фалира община Ябланица, примерно, държавата ще се разпадне? Надали! Защото и двете държави имат ясна структура на управление и централизирана фискална политика. Това го нямаме в Европа. В европа действаме на принципа – ще дадем пари на всички за да построят къща. И сто пъти да дадете, пак няма да построят. Даването в случая е сяма симптоматично лекарство. Като аспирин при бронхопневмония. Само сваля температурата, но не лекува болестта. И приличаме на незаконна сграда в някой краен квартал. Един етаж с тухли, един с панели, един паянтов. Всички знаят решението, но кой знае защо го отлагат. А то е неизбежно.