Къде се къса конецът*

Български новини 

Или къде започна да изчезва демокрацията и общото усещане в Европа

Преди точно година ме поканиха на едно представяне на книга по темата за икономическата криза в Европа. Мой приятел беше превел книгата чийто автор е тогавашният министър на финансите на Италия Джулио Трамонти. Тогава на Ботуша още управляваше Берлускони, а и Гърция не беше толкова близо до ръба, както през последните дни и изглеждаше че Папандреу ще пребори кризата. Започвам с уточнение за автора, защото той не е нито социалист, нито пък има някакви леви уклони. Напротив, принадлежи на едно дясно политическо течение, управлявало Италия през последните 20-тина години.

Но за какво говори Трамноти в студиата си? Накратко, за това че отдавна идеологиите в политиката са претърпели крах и са отстъпили мястото си на чисто финансовите интереси и консуматорското общество. Че в момента всъщност парите директно управляват нашият свят, а хората и партиите в ролята на управници са без значение. Дотолкова без значение че е все едно как се наричат и към коя част на политическото пространство се числят. Трамонти нарича този диктат на парите със звучният термин Пазарнизъм. С една дума пазарът е големият господар на случващото се и съдбите ни.

Една година по-късно и двете управления и в двете държави са вече история. Те станаха жертва точно на явлението описано и именовано в книжката на Трамонти. И не само жертва, но и доказателство за това, колко е бил прав. Защото днес и двете държави са с огромни дългове. Гърция дължи 400 а Италия 1900 милиарда не междунордни институции. Цифрите са стряскащи.И двете държави се управляват от правителства, които не са избирани от техните граждани, а са назначени и одобрени от кредиторите им. В Гърция дори случая е фрапиращ. Двете партии антагонисти ПАСОК и Нова демокрация, непримиримите противници в момента са вкарани в общо коалиционно правителство – нещо нечувано и невиждано досега поне на тези географски ширини. Правителството е оглавено от финансов мениджър, който има функцията на валидиращ исканията на кредиторите – по-скоро приличащ на синдик, нежели премиер. Е не е ли прав Трамонти? Дори по-скоро отколкото е очаквал.

Освен приликите има обаче и разлики.  Докато в Италия ситуацията изглежда дава сигнали че може да бъде овладяна с бързи реакции, затягащи мерки и връщане на средната занятчийска класа, тази с която Апенините са известни в цял свят, то Гръцкият синдром не изглежда точно така. Гърците изглежда по-изплашени от всякога. Почти няма ден без стачки, а обикновените хора не знаят бъдещето си, усещайки че се превръщат в статистически единици, а не онова единно и сплотено гражданско общество, което са били винаги. Докато преди няколко години народното недоволство караше политиците да се съобразяват с vox populi, то сега стачките са безрезултатни. И май представялват интерес единствено за медиите.

Започна да се заражда ксенофобия и обвинения в диктатура, отнемане на суверенитет.

Стигна се и до инцидента в Комотини. Баща на три деца, уволнен преди месеци простреля с пушка бившият си работодател и в продължение на половин денонощие държа заложници във фабрика. Лудост, която по никакъв начин не се свързваше с европейската идилия, а бяхме свикнали да я виждаме само като репортажи от далечни страни, сега е под носа ни.

А кризата, тръгнала почти невинно се е загнездила и не дава признаци че ще си ходи.

Сещам се за една статия на Збигнев Бжежински през  далечната 1995 година, в която той казва че е дошъл краят на националната държава. През последните две години изглежда идва и краят на политическите идеологии. Гърция не е еднственият пример за това. По-скоро началото.

Лошото е че тук някъде започва да убягва идеята за демокрацията – народовластието сиреч. А Гърция именно е родината и. И ако точно тук, в Древната Елада се случват неща, които подлагат на съмнение досегашните ни светски възгледи иправилността на избора, то това е знаменателно.

Какво ни съветва Трамонти? Да се върне влиянието на политическите идеологии върху обществено-финансовите взаимоотношения. Да се върнем към изконните ни семейно-християнски ценности, които все повече отиват на заден план и биват забравяни ипренебрегвани. Балансът между влиянието на политиката от една страна и финансите върху обществения живот е именно разковничето и точно там някъде се къса конецът.


*  Статията е писана преди година. Към днешна дата и г-н Пападимос и Марио Монти вече не са премиери. Статията е писана по времето когато са управлявали съответно Гърция и Италия. Това обстоятелство обаче, не променя много общата картина.