Джабата

Преди около година имах удоволствието да посетя Тайланд. Бяхме на един остров в Тайландския залив. Островът се нарича Ко-Тао. Невероятно живописно място, пълно с туристи от Европа, но и всъщност джунгла с екваториален климат и пълна с всеможни представители на животинския свят. И разбира се,

влечуги.Гущери от дребните и нежни гекони до двуметрови варани, които не искаш да срещаш по пътеките през гората, които свързват девствените плажове на острова.


   Така един ден, по вруеме на закуска, се наложи да изтичам до стаята, тъй като бях забравил нещо си. Между терасата на ресторанта, където закусвахме и бунгалото имаше широка площадка, а в единия ъгъл на площадката имаше офис на компания за гмуркане. Офисът беше пълен с група кудкудякащи като кокошки британки, които си резервираха участие в курсовете по гмуркане. Точно по средата на площадката пък се печеше шарен гущер, оцветен в жълто и черно, който беше едър екземпляр, с размери между половин и един метър. Докато минавах, в първия момент не бях забелязал гущера, а той мене също. И двамата се срещнахме в последния момент очи, в очи. Той се подплаши и скоростно тръгна да бяга, като направи почти два празни оборота с краката си във въздуха, без да успее да "захапе" зеимята под себе си. В желанието си да се скрие и избяга, влечугото на скорост влезе в офиса на компанията за гмуркане, а групата девойки излязоха от там под налягане и с бесни писъци, тичайки едновременно във всички посоки. Ситуацията беше едновременно и стъписваща и комична.
 
Случката ми подейства като дежа-ву и тогава точно се сетих за една история, разказана от дядо ми Иван, на когото съм кръстен, Бог да го прости.

Било е някъде през 40 -те. Дядо ми е бил млад и пълен с енергия. В съседство до старата ни къща в тогавашната Горна Джумая, сега Благоевград е имало семейство цигани, които живеели в съседната стара къща ( помня старата махала със старите къщи, които оцеляха до края на 80-те на 20-ти век). Циганите били многодетно семейство, които били кротки хора и през ум не им минавало да правят някакви бели на съседите си българи. Било е лятото, голяма жега и циганите спели в съседната къща, в голяма стая, направо на земята, покрити с един чалшаф и на отворени прозорци, за да става течение. Дядо ми и негов приятел, решили да се позабавляват с циганчетата. По това време, ромите вярвали, че жабата е много опасно и отровно животно, което само ако те докосне, можеш да умреш. Не дай си Боже, да те напикае, тогава нещо хубаво не те чакало. Дядо ми и неговият приятел, случайно забелязали една крастава жаба, да скача наоколо из тревата и веднага я хванали. Издебнали спящото ромско семейство, и единият от двамата пуснал внимателно жабата в стаята със спящите хора, като внимавали, да не ги събудят.
В първият момент нямало реакция, разправяше ми дядо ми. Но само минута по-късно, от къщата започнали да се наддават ужасяващи писъци, а циганчетата започчнали да изскачат през врати и прозорци тичайки като обезумели и викайки:
- Далеееееее, Джабатааааааааа!
Та така, това се сетих, докато гледах пищящите и разблягващи се като галактиките във Вселената британки на остров Ко-Тао.