Пол Феърбрук: "Американците са дебели, защото се тъпчат в "Макдоналдс", не слизат от колите си и гледат ТВ по 6 часа дневно"

Пол Феъбрук е консултант в областта на хранителната индустрия. Бил е декан на Института по кулинария на САЩ, директор на университета в Северен Илинойс и университета "Пасифик". От 1963 г. има собствена фирма. Носител на наградата за кулинария "Силвър Плейт". Автор е на три книги в областта на кулинарията.

– Защо дойдохте в България?
– Изпратен съм от Щатите да направя препоръки по отношение на храненето в този университет (Има предвид Американския университет в България в Благоевград, бел. авт.). Завършил съм първо литература, а след това кулинария в мичиганския университет. Бях препоръчан на г-н Грим от мой колега в университета в Мейн, който беше мой асистент.
– Може ли чрез храната да се влияе на емоциите на хората?
– Единствените две емоции, за които се сещам в момента, са удоволствието от вкусната храна и съответно неприятното усещане от недобре приготвената.

– Всъщност каква е точно работата Ви тук?
– Първото изискване е да разбера от какво има нужда обикновеният студент, на второ място аз трябва да гледам на студентите като на клиенти и да задоволявам техните изисквания и претенции и на трето място изискването към мен е да бъда професионалист, да познавам персонала и да управлявам бюджета. Трябва да бъда фанатик по отношение на качеството. Ще ви дам един пример за това. Ако се сервира супа, тя трябва да бъде толкова гореща, че да изгори езика на този, който я консумира, а основното ястие трябва да бъде достатъчно атрактивно и да предизвиква апетит.
– Как успявате да задоволите вкусовете на толкова различни хора едновременно, какъвто е случаят с Американския университет?
– Има много начини за това. Трябва да присъствам винаги, когато храната се сервира, и да се съобразявам с количествата неизядена храна, а дори и да попитате, всеки клиент ще каже какво обича и какво не.

Никола Анастасов: “Най ми подхождат роли на загубеняци”

 

Преди да прочетете това интервю, трябва да знаете, че то носи заряда на времето си. И моят наивизъм, като човек настъпващ в сферата на журналистиката. Правено е през далечната 1994-та, когато съм само на 21 години. То е и едно от първите ми въобще интервюта. Ще се опитам в една поредица да представя онова време, през разказите на събеседниците си. 

Обича гроздова без мезе, луд е по внучетата си

•  Как попаднахте в театъра?
По някаква щастлива случайност веднага като завърших гимназия кандидатствах и ме приеха във ВИТИЗ. Студентската скамейка също се оказа театър. 4 години само с това се занимавахме. След това бях един сезон във Врачанския театър, и от основаването на Сатирата съм един от членовете му. Сега май не ме бива за нищо друго.

•  Освен театъра има ли нещо друго, което да Ви интересува, може би някакво хоби?
Аз си мисля, че съм общо взето доволен, защото се занимавам с човешките съдби. Играл съм и министри, и слуги, и готвачи, и любовник. Какво друго хоби да търся? Освен това аз на сцената си чеша крастата, голямо удоволствие ми доставя да снимам и филми.