Очевидно Европа предпочита Атина пред Лондон

Това е изводът, който се налага от събитията през последните месеци. Разбира се никой не го е казал в прав текст, но ако се съди по разменените реплики и настроенията както на континета, така и на Острова, заключението идва от самосебе си. Ще се опитаме да направим един паралел и нека започнем първо с политическите събития и говоренето на политиците.

Докато Гърция е подложена на свирепа финансова криза през последните три години и обществото плаща огромна социална цена, то самото гръцко общество стоически търпи и лишенията и рестрикциите. И ако попитате един обикновен грък, то той ще ви каже че европеец до мозъка на костите си и не само това. Самата Гърция е люлка и на европейската цивилизация, и на демокрацията от няколко хиляди години насам. Чувството на елините като принадлежност към Европа е неизмеримо и повод за гордост. Самата Европа демонстрира изключителна загриженост за събитията в средиземноморската държава и демонстрира изключителна съпричастност към случващото се там.  За няколко години Атина получи многомилиардни заеми за да преодолее икономическият колапс, а почти половината от тези пари бяха опростени с една единствена идея, страната да остане част от европейското семейство и да преодолее проблемите си. Нещо повече. Канцлерът Меркел, неформалният лидер на Европа лично отиде в Атина и въпреки че беше посрещната от десетохилядни протести, застана пред хората и намери думи за да ги окуражи. От друга страна гърците, заради чувството си за принадлежност ли, заради широко скроената си душевност ли, но винаги са били толератни и гостоприемни като натура и ксенофобията там е по-скоро инцидент, отколкото модел на поведение. Не на последно място, въпреки неголямата си територия по суша, южната ни съседка е географски рапръсната върху огромна морска акватория, покриваща почти една трета от източното Средиземноморие и е врата между Ориента и Западният свят. Гърция е и член на Еврозоната. А това е много важна подробност.

Не можем да кажем същото за Острова, обаче. Само през последните няколко месеца, поведението и на политиците и на обществото отвъд Ла Манша демонстрират високомерие, несъвместимо с еднният европейски дом. Да оставим факта че започна една кампания срущу новоприетите членове, и по-скоро срещу населението на Полша, България и Румъния, което беше демонизирано и посочено като основен източник на социалните беди. Поведението на самият премиер-министър Джеймс Камерън започна да буди притеснения с противоречивите си знаци и очевидната раздвоеност. От една страна той обеща на британците референдум за излизане от Съюза,  гъделичкайки изконните антиевропейски настроения на британските островитяни. От друга страна той започна да размахва пръст пред европейските политици с искането за ограничаване на общият бюджет и намалявянето на фондовете предназначени за по-бедните ни събратя. Може би заради фактът че въпреки че дна от най-богатите държави, Обединеното Кралство отбелязва рецесия, а задлъжнялостта му заплашително нараства.  И това при условие че Британия твърдо отказва да стане част от общата валута и по-скоро се държи като отвъдокеански щат, отколкото като европейски член. Учудващо високомерие, което успя да раздразни дори германската преса. Наскоро немска медия пожела попътен вятър на британците, приканвайки ги в края на краищата да решат какво искат за бъдещето си. Още повече че Шотландия реши да се отдели от Империята и дава сигнали да бъде самостоятелен член на ЕС и защо не на еврото.

Истината е че и Лондон и Европа имат нужда един от друг. Истината е че сме част от хилядолетна история. Но не задължително на  всяка цена.