Христо е от Пирея. Около 60 годишен, 40 от които е изкарал
по корабите като моряк – далечно плаване на търговски кораб и като общ работник
по пристанищата. Въпреки това, няма онзи вид на закоравял пияница и побойник,
така характерен за гореуказаните професии. По-скоро има вид на интелигентен
градски човек, въпреки че според него самият, бил умен точно колкото тухла, а
даскалът не го тормозел много да учи, ами го пращал по време на часовете да му
пазарува или да му върши други лични работи.
„ За какво ми беше да уча? Професорът взимаше 1500 драхми на
ден, а аз изкарвах по 5 000 на кораба. Исках да работя. Работеше ми се
много и ми се изкарваха пари, и го правех!” Обиколил е света няколко пъти.
Много пъти. Знае малко английски, много добре испански и малко японски.
Въпреки това, Христо не е забогатял за тия години. Дори
минава за беден според статистиката на страната си. Взимал е преди кризата
пенсия от 1500 евро, но с последните орязвания „мизерства с около 1100 евро на
месец”. Смешни пари, според него. Навремето, освен задължителното осигуряване е
плащал и на няколко частни пенсионни фонда, с надеждата че ще взима по-голяма
пенсия, но частните са фалирали и сега взима само основната си пенсия. Дразни
се че колегите му, които са внасяли осигуровки само в държавният фонд, взимат
два пъти повече от него.
Не е забогатял и защото, като всеки моряк си е попилял
парите по баровете и бардаците из пристанищата по цял свят. И има мнение за
всичко от заобикалящото ни ежедневие. Недоумява, как е възможно някой да даде
100 евро за скъсани дънки, които приличат отпред на скара. Дразнят го и
самозваните готвачи по кулинарните предавяния, които нямат нищо общо с вкусната
кухня, а са някакви палячовци:
„Сложи леща, сложи лук, я сега сложи шоколад....Пфу! Каква е
тая перверзия!?!?! Простотии! Ела аз да ти направя една фасолада с пръжки, та
да си изядеш пръстите и да видиш какво е това, храна! Знаеш ли баща ми каква
фасолада правеше, когато бяхме деца и живеехме в Ксанти? Още вкусът и ми е в
устата.”
Разправя че по това време, най-богатите сегашни квартали на
Атина са били пущинаци покрити с камъни магарешки тръни, от които човек не
можел да изкара нищо. Хората ги продавали, за да преживяват. Общината пък
давала земята на малоимотни и преселници, за да се закрепят някак си. „Земята в
Глифада* беше толкова
евтина, че ако искаш да си купиш парцел там, взимаш камък и до където успееш да
го хвърлиш, до там ти я дават. Досущ като в каубойските филми.” – разправя
Христо. Сега не е така и имотите там струват милиони. Питам го: „Ти защо не
купи едно парче земя? Сега щеше да си богат човек и нямаше да мрънкаш!”
-
Предлагали са ми, ама нямах акъл в главата. Виках си,
защо ми е земя? Аз съм на 25 години и изкарвам сума ти пари. Има време, кой ще
мисли за след 30 години? На тия години човек мисли само как да се напие и как
да вкара някоя мома в кревата. А, чакай да ти разкажа една история.
Та така, Христо се хваща на работа като прост моряк на
английски търговски кораб. Екипажът е шарен и мултинационален. Хора от всякъде
и на всякякви възрасти работят, спят и пият заедно. Курсовете са двуседмични
между Япония и Америка. На всеки две седмици имали по няколко дни почивка и
престой на някое от пристанищата. Христо за първи път попадал в Япония и бил
изумен и впечатлен от страната и столицата и Токио. Само че тогава, преди около
40 години, японците не са отворени към западния свят и не говорят никакъв чужд
език. Спомените от Втората световна война и атомните бомби са все още пресни и
нямало шанс да се разбереш с японец на английски. Никакъв шанс. А Христо обичал
да си прекарва времето по градовете. Едвам чакал да завърши тежкото двуседмично
плаване изпълнено с денонощни вахти и раобта по трюмовете и тутакси с група
приятели напускали кораба и прекарвали всичките си свободни дни на сушата.
Предпочитали да плащат стая в някой местен хотел и да пиянстват по баровете, а
не да спят в тесните каюти и да ядат храната на корабният готвач, които им били
гарантирани и безплатни.
И разбира се проститутките. Страстта на моряците от които
гъмжало всяко пристанище на земята. Проблемът на токио, освен че бил скъп, и
огромен и непонятен, било че не намерили нищо от това по кейовете. Христо и
тайфата пияни матроси решили да попита някой местен, как могат да намерят
момичета за секс. Спрели някакви ладежи на някаква улица и се опитали да
завържат някакъв разговор. Опитвали на всякакви езици, на япончетата само се
усмихвали и клатели глави неразбираемо. Тогава нашият човек, като по-ачигьоз
момче, решил да да покаже с жестове какво търси. Показал средният си пръст и го
размахал под носовете на стъписаните азиатци. Япончетата ококорили очичките си
и започнали да разглеждат пръста на Христо. Казали си нещо и го замъкнали към
някакво такси наблизо. Качили се в таксито и колата с голама скорост препуснала
по улиците на гигантския град. Не след дълго спрели пред огромна сграда, която
се оказала болница. Местните, непознаващи жестовете и манталитета на
западняците, решили че Христо има проблем с пръста и го завели на лекар, та да
види какво му е. Така нашият герой се разминал съ секса с японка. Само първият
път разбира се, защото в последствие японците започнали да учат чужди езици, а
Христо понаучил японски. Всъщнаст, това е и причината да не забогатее.
Няма коментари:
Публикуване на коментар