"SANTORINI MOU"*

По повод статиите на мой за междучовешките отношения се сещам за едно лято прекрано на приказният Санторини. Сега тук няма да се впускам в подробности какво е това място, няма да описвам чудните гледки. Мисълта ми е за едни прости взаимотоношения между едни хора от ежедневието, пък били те и на едно такова прекрасно кътче от Земята.
Ta както и да е, бяхме решили да отидем с пиратско корабче до съседният остров Паля Каймена, който всъщност е самият вулканичен остров, действащ при това и се намира на входа на лагуната на архипелага Санторини. Тръгнахме с колата към центъра на Иа, място познато от стотиците брошури и рекламии известно с най-красивият или ако не, то поне най-романтичният залез на планетата. Пътьом се отбихме до една бензиностанция да заредим. Спряхме до колонката и тъкмо се опитвах да кажа на гръцки на бензинджията какво искаме и той ни изненада на на чист български:
-          А бе, в България така ли спирате?
Казвам чист български чисто условно. Не беше чист, беше по-скоро мек и диалектен. И безинджията не беше чист. Хич. Е няма да ви казвам какво му отговорих. Не е прилично тук, но нейсе заредихме и продължихме. Прах по пътя ми, дето се казва.
Пристигнахме в центъра на Иа и отидохме до хотела, от където се организираше въпросният трип. Оказа се че жената, която ни продаде билетите е от Пазарджик. Доста мазна и по нейните думи дългогодишна служителка на Балкантурист, докато си е живяла у нас. Мазна стана разбира се, когато разбра че сме туристи, а не „ергати” (гръцката дума за гастарбайтери). Разбрахме  и че сме единствените български туристи на острова, които тя е виждала. Каза го с лека нотка на завист.  Веднага ни предложи да направим нещо „заедно”, нали един вид като сънародници.  Взехме си билетите и си тръгнахме.
На другият ден, рано сутринта бяхме на микроскопичният кей на Иа, току под зъберите на вулканичната калдера. Гмеж от италианци, немци, американци и разбира се наши милости. С лодки ни извозиха до чакащите наблизо няколко корабчета където ни посрещаше екскурзовод. Нашият беше гласовита гъркиня, строга като пруски ефрейтор. Наричаше се Агапи ( Любов). Не знам колко езика беше научила, но успяваше да разказва, крещи и дава наставления на зашеметените туристи поне на четири. Жената определено си разбираше от работата. Все пак отговаряше за около 200 шматки, които всеки момент можеха я да се удавят, я да се пребият по горещите базалтови камънаци на вулкана, изтрил от лицето на земята първата европейска цивилизация.
Някъде по средата на деня, след много перипетии акостирахме на Тирасия за да обядваме. Тъкмо си търсехме подходящо място на терасата на една живописна таверна, когато Агапи се приближи към нас и с усмивка каза:
-Може ли да ви попитам нещо? От къде сте? Стори ми се че си говорите на някакъв познат език.
Казахме и че сме от България и тази жена в един момент се зарадва, като че ли виждаше някакъв много скъп човек. Радваше се че вижда комшии, хора със съшият манталите, емоционални. Хора, които те разбират. За един миг впечтленията ми от Агапи се обърнаха на 180 градуса. Оказа се че е доста мила женица. Поканихме я при нас. Говорихме си. Каз ни че и омръзнало от безчувствени и дебилни северноевропейци в които нямало душа дори. Аз лично бях изненадан. Очаквах по-скоро леко пренебрежителното отношение, което тогава беше по-присъщо.
Бечера се разделихме с Агапи като приятели. В леглото си по-късно си мислех: Боже, днес срещнах сънародници, на които се усмихвах, а те ме гледаха с неприязън и хора, от които не очквах нищо, но с които станах приятел.


* Moй Санторини - гр.